Митичният български владетел Авитохол, стрелящ с лък. Сцена от златното
съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.)

Основната ударна сила на древните българи били конните стрелци, а тяхното най-страшно оръжие - сложносъставните лъкове, които по бойни качества (пробивност и далекобойност) нямали равни на себе си. От нaмерените археологически находки и изображения става ясно, че българският сложносъставен (рефлективен) лък е от над 40 отделни части.

Рамената му били от еластично дърво (бреза, тис, леска, ясен), подлепени с говежди сухожилия и подсилени с рогови накладки; дръжката от твърдо дърво; стръките (накрайниците) от рога на елен или дива коза, тетивата се изплитала от коприна, женска коса, конски косъм или коноп, които се натривали с восък. Отгоре рамената омотавали с препаски от изсушени черва на елен и обвивали с пергамент или брезова кора. Частите залепвали със специален български туткал (рибно лепило), който получавали по специална рецепта и се стягал с години.


Сложносъставен
(вляво) и прост лък.


Скитски стрелец натяга тетивата
на лъка си на коляно.

Специалистите определят изработката на един такъв лък като произведение на изкуството, който не отстъпва на изработката на цигулка "Страдивариус" или сабя "дамаскиня". Българските лъкове имали огромна пробивна сила. С тях можело да се стреля до 400 метра. На 250 крачки специалните бронебойни стрели с триъгълно сечение можели да пробиват ромейска ризница, а на по-близко разстояние не били проблем тежките монголски или рицарски доспехи.

Лъковете ни имали и още едно преимущество - с тях се стреляло много по-леко и бързо, отколкото с простосъставния, известен във Византия и Рим. Нашият бил по-къс и удобен за стрелба от коня, освен това с него за една минута можели да се изстрелят до 12 стрели, докато византийските спешени стрелци давали едва до 5 - 7. Технологията за изработване на българските лъкове се пазела в тайна, както и съставът на свързващите смоли и лепила, които придавали специфичните качества на оръжието. Мнозина съседни на българите народи - китайци, монголци, тюрки и славяни се опитвали да копират този тип, но българските образци си оставали ненадминати.


Тракийски стрелец с лък.

Именно тези лъкове и оригиналната конна тактика позволили българите да владеят огромни територии, да побеждават по-многобройни от тях армии на китайци, монголци, тюрки, араби, византийци и славяни.

Траките също познавали сложносъставен лък, който те взаимствали от скитите и кимерийците - прародителите на българите. Обратно на тях гърците почти не го познавали и не можели да си служат с него (виж мита за Одисей).


Славянски стрелец с арбалет.


Върхове на арбалетни стрели
(болтове).

В по-ново време, по времето на Второто българско царство и след кръстоносните походи, за кратък период на въоръжение в България бил приет арбалетът, наричан "самострел".


Тежък боен арбалет.

Той бил известен на древните българи още пр. Хр., когато те воювали с китайците. Арбалетът обаче не е удобен за стрелба от коня и е с понижена скорострелност. Използвали го главно при обсада, отбрана на крепости и за лов. Българските арбалети не се отличавали съществено от тези в Западна Европа и били два вида: композитен (сложносъставен) и със стоманен лък. Сложносъставният наподобявал рефлективния лък, но много по-мощен и обикновено се зареждал със специален механизъм. Никаква броня не можела да издържи на удара на тежък арбалет, снабден със специални стрели (т.нар. "арбалетен болт").

Известно е, че охраната на цар Иван Асен II (1218-1242 г.) е била въоръжена с арбалети.

Д-р Дориян Александров

 

Първобългарите са изобретатели на свирещите стрели, които са всявали ужас при кръвопролитни битки преди повече от две хилядолетия.

Предводителят на десетхилядна конна армия в Хунорската държава Мо-Дун измислил поразяващото оръжие. Свирещите стрели, които се изстрелват с лък, имали триръбести железни върхове. Задната им част била направена от специален камъш, в който били вплетени птичи пера. Първобългарите пробивали по средата на тези стволове отвори под специален наклон. При излитането на стрелата се създават вихри, които стабилизират траекторията й. Летящото оръжие пробивало на петдесетина метра дъска, дебела 10 сантиметра. Стрелите поразявали обекти на 400 метра. Страшното свистене имало голям психологически ефект върху противниковите войни, които се разбягвали от бойното поле още при звуковата атака.

Мо-Дун обучавал армията си да действа безотказно, като прилагал принципа "Където попадне моята стрела, там трябва да се цели всеки". Предводителят подлагал на изпитание стрелците, като по време на лов опъвал лъка срещу вярното си куче. Мъжете, които не стрелят, били обезглавявани. Мо-Дун поразил със свирещите стрели и любимата си жена. Мишена на оръжието станал и коварният му баща. Тези събития се развиват около 265 година преди Христа.

Кан-Ю Мо-Дун поел управлението на Хунорската държава, която по негово време достигнала най-голям разцвет през 2500-годишната си история. Мо-Дун поставил началото на Канската династия. Десетина-дванадесет представители на българския елит станали императори на древен Китай.

Handguns